Плаж "Парадайс"

Плаж! Какво по-добро място за почивка може да съществува?! А на мен определено ми трябваше. Днес в студиото беше Ад. Буквално! Сутрешният ни блок не беше на първо или второ място... е, добре де, и на трето не беше, но нали все пак трябваше да се направи нещо, та да потръгне! И там беше проблема. Никой не си мърдаше пръста. Трябваше да стана зоолог докато можех. В момента щях да си ям бананчета с маймунките от зоологическата градина.
Когато видях хамакът на плажа не помислих особено. Директно скочих на него и затворих очи. Дали можеше човек да забрави за по малко от три минути цял преди обяд?! Надявах се.
След малко и аз не знам от къде, дойде момиче, чийто хамак май бях превзел.

Отидох за малко до близкото барче, за да си взема коктейл и когато се върнах ... Да не повярваш - бах оставила хамака си само за една минута и него вече лежеше някакъв натрапник! О, няма да я бъде тая! Отидох при него и обърнах хамака. Той падна на пясъка. След 2-3 секунди той се свести и стана.
- Аз, ъ, извинявай! - каза той и разроши косата си. - Май лежах в твоя хамак.
- Добро оправдание! - казах аз.
Той видя, че съм оставила коктейла и реши да направи една голяма глупост. Хвана ме и ме хвърли в морето.
- Сега сме квит! - усмихна се той.
- Ти шегуваш ли се? - попитах аз, докато излизах от водата.

Не можеше ли просто да каже да се преместя?! Не, жените винаги искаха да хвърлят, да блъскат. Иначе просто не се получаваше. Затова и аз, не знам от къде ми дойде, реших, че трябва да компенсирам за собственото си бутане. Нали знаете, да върна услугата.
- Днес не съм в настроение за шеги, тъй че как мислиш? - отвърнах със същия като нейния тон. Малко рязък и непочтителен, но какво ми пука?! Когато си ядосан по-добре да викаш на непознати, отколкото на близки. Или поне така ме бяха учили.
И ето обаче, че след малко ума ми дойде в главата и установих, че тя не е виновна, а аз.
- Извинявам се. Надявам се да не съм ви обидил... много.

Осъзнах, че като споря с него нищо няма да стане. За това се усмихнах и бавно пристъпвах към хамака си с лице към непознатото момче. Протегнах ръка и незабележимо хванах коктейла си. После се приближих към него.
- О не няма проблем! - усмихнах се аз. - Но просто няма как да не ти върна жеста.
Той се усмихна, явно помисли, че ще последва нещо хубаво, но аз излях напитката си върху него. Той ме погледна с разярен поглед.
- Аз съм Клайд. - каза той и протегна ръка, при което аз мигновено отскочих назад, защото помислих, че ще ми направи нещо.
- Аз съм Джесика. - казах аз и предпазливо подадох ръка.

За минута ми хрумна да я увъртя във хамака и да я закача на някоя палма. Ей така за зазидание на тези, които решат да хвърлят питиетата си срещу мен. Брой до десет. 1,2,3... по-добре.
Реших да се запознаем, колкото да мине времето, в което да се успокоя и може би най-важното - да не гледам към ризата си. Вече знаех, че е съсипана. Лошото бе в това, че е от баща ми. Но щях да го преживея.
- Е, Джесика, имате ли други хобита освен да изхвърляте напитките си върху случайни хора? - не можах да се сдържа. И не ме винете, тя започна първа!

- Даааа... - увъртях аз. - Обичам да удрям хората в корема, да им бия дясно круше, да ги заривам в пясъка живи, може и мъртви ... - спрях, защото видях странна физиономия да играе по лицето на Клайд.
Засмях се и си помислих, че днес ми беше много скучно. Реших, че така и така съм се запознала с нов човек да се поразходим с него.
- Искаш ли да повървим малко по плажната ивица? - попитах.
Той къмна с глава. Тръгнахме. Клайд вървеше пред мен, но по едно време се спъна и падна по гръб. Аз, блеейки на някъде, се спънах в него и паднах отгоре му. Той ме хвана за кръста. Помислих си "Неловко!"...

Тя ме попита дали искам да се поразходим. Е, едва ли можеше да се случи нещо по-лошо от станалото досега, тъй че нямах какво да губя. Най-много гръм да ме удари. На небето нямаше и един облак, но с моя късмет нищо чудно за секунди да се скупчат върволица над плажа.
Умислен за това, не видях малката кофичка за пясък и тряс на земята. Страхотно, няма що! Тя също взе, че се спъна в мен и падна. За минутка ми хрумна да я закопая в пясъка, а аз най-нахално да си пийвам коктейл отстрани. Ах, мечти, мечти.
- Мисля, че ти си виновна за лошият ни късмет! - обвиних я накрая.

- Ооо, добре! Така ли се държиш с всички момичета, на които си задигнал хамака? - попитах аз, докато си чистех от плясъка.
После го погледнах, сякаш му се сърдя и продължих напред. Времето беше много приятно, подухваше просто лек бриз и аз застанах с лице към морето и разперих ръце все едно съм на Титаник. Чувството беше страхотно. Усетих как Клайд се приближи към мен.
- Плажът е страхотен! - отбелязах аз и затворих очи.

Казвали са ми, че понякога прекалявам. Аз не винаги успявах да се усетя. И май сега се случи нещо такова. Джесика ми изглеждаше приятна компания, въпреки всички хапливи забележки, които подмятахме по между си. Трябваше да спра. Или поне да се опитам да се държа по-добре. Но за жалост аз си бях такъв. Просто не можех да държа езика си зад зъбите като нормалните хора. И над това трябваше да поработя.
- Така е. Много е красив. - не знаех дали гледам нея или плажа. О, супер! Сега и раздвоение на личността. Трябваше ми диазепам - забавното хапче за успокоение, което странно защо ли имаше друг ефект над мен.

Погледнах назад и долових спокойният поглед на Клайд. Замислих се, с какъв човек ли се бях запознала? Той определено изглеждаше добра компания, но не ми беше приятно това, което казва. Всъщност, той ми допадна по външен вид, но характерът му ... Интериорът не се връзваше с екстериора.
- Сега, аз мисля да легна и да хогледам залеза. - казах аз и се излегнах на мекия, кадифен пясък.
Клайд направи същото, но се обърна към мен и ме гледаше, докато аз бях затворила очи и весело си тананиках една песен. По едно време усетих някакво раздвижване и отворих очи. Той беше зад мен и ме събуди, за да гледаме залеза. Слънцето започна бавно да плава към морето. Небето стана огненочервено, а слънцето потъна в дълбините. Сега осъзнах, че моментът беше романтичен и въобще забравих за всичко, което Клайд ми каза по-рано.

Докато лежахме на плажа аз мислех върху зодиакалния си елемент. Овен. Заради него бях толкова саркастичен и критичен към всичко, което видя. Него трябваше да виня и днес. Нямаше да избухна, ако не бе той. Защо не се бях родил водолей?! При тях някак всичко идваше по-лесно. Думите, късмета, работата, любовта... всичко! Не беше честно.
След малко слънцето започна да залязва и реших да събудя Джесика, за да не го изпусне. Ако за мен бе просто една светеща топка в небето, сигурно за нея бе много повече. Затова се отпуснах, гледайки право към него. Някакъв стар филм изскочи в главата ми, където момиче и момче бяха седнали на плажа, за да гледат залязващото слънце. Не помня какво стана накрая. Само картината на спокойното море и подаващото се слънце зад него.
Извъртях погледа си механично към Джесика. Тя изглежда бе пленена от гледката, разиграваща се пред нас. На тази светлина изглеждаше още по-красива. Как може до преди малко да съм си мислел как да я закопая в пясъка, а сега такова нещо?! И все пак не съжалявах. Не знаех дали тя още ми е бясна, но това също нямаше голямо значение.